Аз съм един от онези, почти безумно отдадени на младежкото участие, активисти, които през последните години дадоха своето време, потенциал и ресурси, за да допринесат за това младежите да са поставени на равна основа и да могат същевременно да бъдат адекватен коректив и двигател за положително надграждане във всички сфери. Винаги ме е крепяла и радвала тази общностна подкрепа на младежките активисти(работници), които, като същинско семейство, се събират и творят на всевъзможни конференции, обучения, академии, работни срещи и т.н. Този движещ потенциал от активни души дава сила и мотивира една известна част от учениците, студентите и работещите млади да правят ученическо самоуправление, студенско самоуправление, младежки събития по места и на национално ниво. Всичко това се случва в условията на младежка организираност в национални организации от рода на Национален младежки форум, Български младежки червен кръст, Национално представителство на студентските съвети, както и местни организации като младежките парламенти, ученическите съвети, доброволческите клубове. С просто око ще се забележи, обаче, че ангажираността за действие се изнася основно от много малка част активисти, които притежават опита, желанието и познанията да бъдат на ниво и да правят това, което е нужно и което искат в полза на младежката общност. По-голяма част са приходящи и временно ангажирани младежи, което само по себе си предопределя изключително голямото текучество в организираната младежка дейност. Тя, от своя страна, редовно се случва "на мускули", особено в по-малките населени места. Там трябва да си имаш приказката с кмета и той да е осигурил необходимата сума пари, за да се случи нещо по-мащабно, което автоматично прави младите заложници на съответна PR политика и уж голяма институционална загриженост. Разбира се не се минава и без традиционализираната намеса на служители, често на преклонна възраст, от младежките домове или структури. Те "съветват" активно младите и иначе благородната им роля в подкрепа, нерядко се изражда в отчитане на дейност, че едни "деца" са дошли на някакво събитие, за което са участвали само с подготовката на панделките. Останалото е дошло като идея, реализация и средства от поставените служители. Питам как тогава младежите ще се научат да мислят самостоятелно и да поемат отговорност за действията си? Отговорът ми е ясен - не могат, защото са още малки. Те стават неусетно големи и, "включвани" по този начин, се присъединяват към армията на негласуващите и апатични за общественото развитие личности. Разбира се има и значими проблясъци от големи младежки организации или многочасов младежки труд за наистина стойностни прояви, които по-скоро доказват правилото. А то е, че в младежка политика се инвестира твърде малко, както в пряк, така и в преносен смисъл. Борбата за включване в процесите на взимане на решения наподобява партизански сблъсък с незаинтересовани, понякога навъсени, администратори, на които рядко им се занимава повече от формалните необходимости. По този начин расте поколение с поданическа култура : което иска позволения, а не издейства активности; което ограничава мечтите и въображението си до възможното, а не до желаното; което търси сигурност, вместо свобода за действие. Междувременно възрастните гледат новите по националните телевизии и цъкат с език за това колко много млади хора напускат страната, понижават успеха си в училище или извършват поредната протиобществена проява. Простият извод е, че младежите се нуждаят от силна, но ненатрапчива, подкрепа, която да дава възможност за самостоятелно поемане на отговорност и изпълнение за заложените цели. В каква културна среда, обаче, се намират тези младежи? Могат и искат ли реално да направят нещо?
Съществува една значима, но малка социална общност от амбициозни, изобретателни и активни млади хора, която сама развива живота си и се стреми да бъде положителен фактор в много разнообразни сфери. Нейната роля на авангард на промяната към добро е често пъти възпрепятствана и недостатъчна. Тя редовно става най-големият източник за така нареченото изтичане на умове от България. В други случаи пък успехът й зависи от претопяването и солидаризирането със силните на деня практики. Някак тъжно е да се гледа как разумни млади хора дават десетилетие от живота си, дори и повече, за развитие на младежкия сектор, а накрая той е потръгнал съвсем малко или пък не е въобще. В крайна сметка следва разпокъсаност и отдалечаване, докато не се възобнови нова вълна от ентусиасти, с която идва и новата надежда.
Останалата част от младежите са обхванати от нихилизъм, апатия и меркантилност. Традиционните ценности на уважение към възрастните, почитане на празници, политическа ангажираност и т.н., са заместени от безразличие, социализиране в пиянски партита, насилие и разврат. Сякаш нищо не касае и нищо не достига до вътрешността на разбиранията на тези млади. Емпатията в общуването е сведена до минимум и на почит са чисто физическите удоволствия, за сметка на интелектуалната храна. Мързелът е повсеместна социална черта, която определя желанието за максимум резултат с минимум усилия. Нищо не представлява интерес, освен ако не е модерно или не носи много пари. Арогантността и безскрупулността доминират и без това бесмисленото ежедневие. Връзката с родителите се къса от ден на ден и е заменена с общуване по интернет, лайф чатове и под звуците на пореден кючек. Младежите от този тип не обичат да разсъждават, а се носят по течението на хедонизма. В редките случаи на осъзнаване на тежкото културно положение, от време на време, се появяват отговорни млади, които искат да постигнат обрат посредством личен пример.
В крайна сметка развитие трябва да има и няма как да оставаме в миналото, колкото и да благоговеем пред него във връзка с ценности и норми. Важното е да намерим път и прокараме мост между незаинтересованите възрастни, които да повишат реалната си социална чувствителност към бъдещето на младежкото общество и самите апатични млади хора с тяхната очевидна, но неосъзната, нужда от смисъл в живота. Това не е задължение само на политическият елит, законодателството и институциите, а на всеки един човек - родител, учител, съсед, приятел. Освен правилна институционална политика самите ние трябва да престанем да си затваряме очите пред моралния разпад и да намерим сили следващият път, когато го видим на практика, да му противодействаме и преодолеем. Средата на младежки живот не е докрай изпусната от положително въздействие и най-правилно е да бъдем последователни в нейното облагородяване. В противен случай ще се превърнем в публика на първи ред за собствената си национална катастрофа.
