Дълбокият гняв и нихилизмът, на който народът се поддаде, вместо да канализира своята енергия в разумни канали, не можеше да бъде избегнат, а само се забави във времето, защото дългото отсъствие на управляващ елит, който да включи гражданите във вземането на текущи политически решения, направи пропастта между властта и народа твърде широка и голяма. Най-малко три са предпоставките за този развой на събитията. От една страна възприемам политическата криза като класов конфликт, който тлее още от пиковите измерения на засегналата ни световна финансова криза. Показното парадиране с икономическа състоятелност, придобита по нечестен начин, накара българската бедност да достигне до заключението, че е жертва на всичко друго, но не и на собствената си невъзможност да се трасформира в работеща средна класа. Относителното възприятие за допълнително обедняване в сравнение с всички по-заможни, доведе до изблик на негативно отношение към цялостната политическа система, която си позволява да не бъде популистки настроена и култивира неспособен да задоволи такъв тип искания на гражданите. Следователно за всички грехове са виновни политиците и политическите партии, макар те да нямат пряко отношение към търсенето и намирането на работа, а от там и от размера на доходите на голяма част от населението. Разбира се, техните финансови привилегии са сериозен дразнител на фона на обедняващата кошница на обикновения български гражданин. Нека, все пак, спомена, че тези привилегии са установени с цел политическите елити да бъдат изцяло задоволени с държавни средства, за да не се корумпират и да бъдат съвестни политически представители. Това не се случва и заради това от втора страна политическата криза е израз на безсилието на народа да излъчи адекватни политически представители. Лидерите на протестите не са по-различни. Те просто в момента са от правилната за народа страна. Утре може да е друго, когато същите отидат неизбежно като политици, защото всеки отстояващ дадени искания в политиката го прави от името на политически интерес и се включва в политическа формация. Тъй че т.н. граждански квоти/организации, които да имат политическа роля, са просто, удобно за обострения слух на народа, оставени с такива названия, а реално представляват политически субекти - движения, партии...няма значение. Противопоставянето народ-елит е по дефиниция популистко. Премахването на партиите не е решение, а просто начин народът да покаже, че сегашните не се справят добре. Нужен е по-сериозен контрол върху тяхната дейност, за да го направят. Същото се отнася и до работата на Народното събрание, например, като напълно резонно е искането за отзоваване на депутати с определен механизъм. Най-пагубно ще бъде ако разделението ние-те между народ и елит остане, защото това ще легитимира единствено безконечен хаос, който не е в интерес на никой, освен на зложелателите на България. Нужни са нови лица, но изцяло от млади хора, които със свежите си идеи да намерят силите в себе си да трасформират политическата система отвътре и вместо тя да се променя радикално като структура, да бъде изпълнена с качествени политически представители, имащи адекватно отношение към разумните необходимостти и изисквания на гражданите. От трета страна кризата е налице поради пълното отричане на позитивното в развитието на България и странното фокусиране само върху негативното ни ежедневие. Това е характерно за една застаряваща нация, в която негативизмът е начин на живот и се екстраполира и върху публичните взаимоотношения. Лошото тук е, че този негативизъм е подкрепен от ниско ниво на политическа култура, която води след себе си невежество и пълно безхаберие за разумните, държавно запазващи ходове и подкрепя стихийните действия, които не водят до никъде.