Преди доста време въобще не си представях, че някой ден ще пиша по темата за хората в зряла възраст, които непряко или пряко диктуват младежките активности на местно и отчасти на национално равнище. Това беше така заради чудесния пример на човек, ръководител на младежката организация, в която съм работил дълги години, който е отдаден изцяло да дава възможност на младите да се изказват неопосредствано и свободно. Този човек, в близка до пенсионната възраст, правеше възможен истинския младежки диалог, без да претендира, че знае онова, което трябва да изразяват младите. Но такива хора в момента са твърде голяма рядкост до степен въобще да липсват в организационния живот на младежките неправителствени организации. Сега, в повечето младежки парламенти и съвети по места, има поне една личност захранваща собственото си чувство за обществена значимост посредством помощ „в името на младите”. Нека поговорим именно за тази помощ, която безспорно трябва да съществува, но при определени условия. На първо място и изначално предпоставена е критичната разлика в манталитета, нагласите и ценностните ориентири на хората от по-възрастното поколение  и днешните млади. Някои ще кажат, че именно заради това е необходимо да има ментори в по-голяма възраст, за да вкарват младежите в правия път. Да, ама не, както се казва в известната фраза. За тази цел си има семейство. Отказвам да приема дори обръщението като към деца от т.н. ментори към членовете на младежки организации, защото последното приляга повече на твърде личното общуване в семейна среда и съвсем не кореспондира с публичното взаимодействие, което се предполага заради характера и функциите на организациите от гражданския сектор, пък били те и младежки. На второ място, независимо от фактическата и юридическа позиция на лицата в зряла възраст в младежките организации, тяхната помощ не е нормално да се разпростира до там, че да преповтаря учебната среда от училище и пряко да предпоставя вариантите за обхват на младежките действия ограничавайки дневния ред на младите до това, което е подходящо според тяхното лично светоусещане и публично съзнание. За каква свобода и себеизява в колективни мероприятия става дума, когато младежите често пъти са принудени от силата на възрастовия авторитет да генерират само онова, което е съгласувано с него. Наред с това обаче всички говорят за това, че младите са бъдещето, че трябва да внесат новите практики и разбирания, както и да бъдат отговорни хора, които са достатъчно добре мотивирани да работят за страната. Извинете, но как ще се създаде отговорност, когато за всичко се разчита на по-големите ментори? Как ще се наложат новите практики, когато младежките действия преминават филтрация от старите? Най-сетне как бъдещето е на младите, когато то няма да се различава от настоящето, защото никой не дава това бъдеще да се прояви в пълната си сила, тъй като е авангардно за традиционалистките сили в неправителствения младежки сектор?

Дами и господа, аз вярвам в младите хора и не се срамувам да го кажа. Но тази моя вяра не е кухата от съдържание, пожелателна вяра, която се потиска със силата на авторитета от изживените повече години. Никой не знае по-добре как да извършва публични младежки активности от самите младежи, които в момента чакат одобрение от този, който се е надвесил над тях...защото по друг начин не можело...зависими сме били. Това, разбира се, е наполовина вярно и то само защото някои нямат все още навършено пълнолетие, което не ги прави по-малко продуктивни или готови за висша младежка политика. Всичко иновативно, креативно и дейно идва от нас и не разбирам, защото някои чакаме някой „голям” да ни свърши работата. Няма как в България да има свободен и достатъчно силен младежки сектор, когато само малка част от младежките организации са с реални ръководители наистина млади хора. В останалите шефът е друг и му се признава единствено заради липсата на опит в младежите. Не бих искал да се разочаровам и няма да го направя, защото зная, че най-накрая в един момент ние ще повярваме в себе си и няма да бъдем послушни, за да може светът на младежката политика да не се проповтаря с отминали практики.

Именно в тази връзка е и моят апел към младежите. Нека информацията за нас не достига чрез нашите ментори; нека за младежка активност не се изисква задължително одобрение от младежките домове, а дори и от кметовете; нека правим нещата сами, за да ги правим автентично, дори и не толкова добре. Трябва да разберем, че нашите младежки неправителствени организации не са филиал на някое его, структура за провеждане на общински политически интереси или параван за обучение в права вяра и умения. Ние сме хората, от които зависи адекватното взаимодействие с нашите връстници, публичната защита на интересите им и контрола по законовото осъществяване на младежките политики от властта. Никой експерт по младежта в общината, директор на младежки дом или училищен психолог не знае по-добре как да вършим тези свои задачи, просто защото ролята му е само подпомагаща, а не основополагаща, контролираща и агитираща. Когато разберем това ще разберем и, че трябва да поемем по-голяма отговорност, която е за наше добро...този път наистина!

 

На двайсетина годишния Ботев като взел да му пречи авторитета на даскал Ботьо се чупил. Харесал обаче да има ментор като Левски. Може би първо е избягал от зависимостта, после от свободата. Хора сме, искаме да имаме граници на свобода- хем да сме свободни, хем да ни подкрепят. Че кой пречи на младежката да се самоорганиизира? Това, че някой има за задача да го прави просто поставя конкурентна среда. Ако самоорганизирането е по- ползотворно младежите ще се събират не само да се напушат/напият, а за нещо позитивно, нали? Просто липса на опит прави младежките групи за политически и граждански цели неустойчиви и непродуктивни.